Today was the worst day
I went through hell
I wish I could remove it from my mind

Two months away from you
But I couldn't tell
I thought that everything was gonna be just fine

The postcard that you wrote
With that stupid little note
Something wasn't quite right about it
It smelt like cheap perfume
And it didn't smell like you
There is no way you can get around it
Because you wrote:

"I wish you were her"
You left out the 'e'
You left without me
And now you're somewhere out there
With some bitch, slut, pyscho-babe
I hate you--why are guys so lame?
Everything I gave you
I want everything back but you

The first time you tell me all along
That you weren't the right one for me
My friends tried to tell me to be strong
I bet you didn't think that I would see

The postcard that you wrote
With that stupid little note
Something wasn't quite right about it
I wanna see you cry
Like I did a thousand times
Now you're losing me
You're losing me now
Because you wrote:

"I wish you were her"
You left out the 'e'
You left without me
And now you're somewhere out there
With some bitch, slut, pyscho-babe
I hate you--why are guys so lame?
Everything I gave you
I want everything back but you

From the moment I have met you, all those years ago, not a day has gone by without even think of you. And now, when I am with you again I am in agony. The closer I get to you, the worse it gets. The thought of not being with you… I can’t breath! I am hunted by the kiss that you should have never given me. My heart is beating hoping that that kiss will not become a scar. You are in my very soul, tormenting me. What can I do? I will do anything that you ask… If you are suffering as much as I do, please tell me!

Ancestors, I ask you for your guidance. Blessed mother, come to me with the Gods’ desire for my future. Blessed father, watch over my wife and son with a ready sword. Whisper to them that I live only to hold them again, for all else is dust and air. Ancestors, I honor you and will try to live with the dignity that you have taught me. And whatever happens, I know that some day, my family will greet me in the afterlife.

Тези редове написах преди близо година, на една госпожица, която смятах че ги заслужaва. Тогава просто ги написах, в час по нещо си, без да разбирам, че съм погледнал в бъдещето и в безперспективността на моите мечти. Тогава беше различно, а сега, когато думите се превърнаха в реалност, дори не можем да се погледнем в очите. В превод, не че обичам да се превеждам, но все пак звучи така:

<>Ако ме обичаш – обичай ме.
Ако ме искаш – искай ме.
Ако се нуждаеш от мен – повикай ме.
Но знай:Никога не ще те обичам,
Никога не ще те искам,
Никога не ще те повикам.
Друг те избра,
Друг твоята любов опозна.
И в теб бъдеще видя.
А моето – то умря.
Негова бъди!

<>А оригиналът, на този иначе толкова симпатичен език.....
Si me amas – ámame.
Si me quieres – quiéreme.
Si me necesitas – llámame. <>
Pero que lo sepas:
Nunca más te amaré,
Nunca más te querré,
Nunca más te llamaré
Otro te escogió,
Otro tu amor conoció
Y en ti su futuro vio.
Y el mío - murió.
¡Sé suya!
Знам, че с нея ще се видим в ада и там няма как да се избягваме.

Que dieu me pardonne si j'ai toujours voulu vivre ma vie comme je voulais, sans en parler. Personne n'avait jamais vraiment compris tout ce dont j'ai pu manquer étant tout petit. Et j'en ai gardé des séquelles, je fais le bien, le mal, je voulais voler de mes propres ailes. Ça me fout la rage et ça me donne l'envie de réussir. Le jour ou j'ai tourné la page je me suis dit que plus rien ne pouvait me détruire. Et c'est ce qui fait de moi qui je suis aujourd'hui, qui fait que je me bats peu importe le prix. Et c'est ce qui fait que je n'ai peur de rien. Je suis pas là pour rien, je reprendrai ce qu'on m'a pris. Que dieu me pardonne si je profite un peu trop de ce que j'ai aujourd'hui, qui est un peu trop. La vie me regarde, je lui tire chaque sourire. Mon seul péché aujourd'hui c'est de réussir. Je fais ma vie comme je la rêvais sous les bombes, quand j'avais rien, je le dit j'en ai pas honte. J'ai bossé comme un chien pour tout reconstruire, mais j'en donne en retour à ceux que ça peut servir. Mon nom, mes origines, mon sang, font que je regarde droit devant, plus rien peut me stopper maintenant. Trop tard. J'ai des masses de choses à faire, dans ma tête tout est bien clair, j'y vais pour le maximum. Que Dieu me pardonne, de pas donner assez de temps à ceux que j'aime, de pas leur dire assez souvent que je les aime, de n'avoir la tête que dans mes affaires, d'essayer toujours de valoir plus cher. Dans la vie que j’ai choisi, y'a des hauts, y'a des bas, c’est le chemin que j'ai pris, y'a des risques à chaque pas. Je le vis tous les jours et je suis fier d'être là, et c'est comme ça. Et c'est ce qui fait que j'ai peur de rien. Et je suis pas là pour rien.

По случай 14 февруари реших да ви дам един невероятен текст на един невероятен език. Поне се опитайте да се докоснете до музиката му, поне това. Пожелавам неповторим празник на всички, които ще празнуват. На останалите – нека да се утешим с красиви думи!

Era una noche de Primavera, silenciosa y fragante. El aire agitaba las ramas de los árboles con blando movimiento, y la luna iluminaba por un instante la sombra y el misterio de los follajes. Sentíase pasar por el jardín un largo estremecimiento y luego todo quedaba en esa amorosa paz de las noches serenas. En el azul profundo temblaban las estrellas, y la quietud del jardín parecía mayor que la quietud del cielo. A lo lejos, el mar misterioso y ondulante exhalaba su eterna queja. Las dormidas olas fosforecían al pasar tumbando los delfines, y una vela latina cruzaba el horizonte bajo la luna pálida.

Yo recorría un sendero orillado por floridos rosales: las luciérnagas brillaban al pie de los arbustos, el aire era fragante, y el más leve soplo bastaba para deshojar en los tallos las rosas marchitas. Yo sentía esa vaga y romántica tristeza que encanta los enamoramientos juveniles, con la leyenda de los grandes y trágicos dolores que se visten a la usanza antigua. Consideraba la herida de mi corazón como aquellas que no tienen cura y pensaba que de un modo fatal decidiría de mi suerte. Con extremos verterianos soñaba superar a todos los amantes que en el mundo han sido, y por infortunados y leales pasaron a la historia, y aun asomaron más de un a vez lacrimosa en las cantigas del vulgo. Desgraciadamente, qudéme sin superarlos, porque tales romanticismos nunca fueron otra cosa que un perfume derramado sobre todos mis amores de juventud. ¡Locuras gentiles y fugaces que duraban algunas horas, y que, sin duda, por eso, me han hecho suspirar y sonreír toda la vida!

(Sonata de primavera)

Балкански сценарий за ЕС

2007 г.- България е приета в ЕС.
2010 г.- Румъния е приета в ЕС.
2015 г. Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина и Турция са приети в ЕС.
2017 г.- Албания, Косово и Сърбия са приети в ЕС.
2018 г.- За първи път европейска институция назначава румънец на висок пост. Той назначава жена си, цялата рода на жена си, членове на семействата на техните съседи и най-добрите си приятели.
2019 г.- Служителите от балканските страни представляват 10% oт европейската администрация.
2022 г.- Служителите от балканските страни представляват 60% от европейската
администрация. Администрацията повишава заплатите тройно, въвежда гъвкаво работно време, южнославянските езици са на трето място сред “езиците на aдминистрацията”. Поради стрес 90% от служителите на европейската администрация излизат в отпуск по болест. Най-много заболявания са констатирани в периодите между 15 юни и 15 септември и 15 декември и 15 януари. Болните служители са забелязани в Алпите, Канарските острови и други места, известни като лечебни срещу стрес. Европейският парламент гласува закон, според който бюджетът на ЕС плаща за лечението на тези болести. По
време на отпуските европейската администрация се движи от стажанти с временни
трудови договори.
2025 г.- Балканците достигат 90% от администрацията. Македонците отново
отказват да приемат еврото.
2026 г.- Високата цена на европейската администрация изисква драстични съкращения. Уволнени са всички белгийски граждани, служители на ЕС. Балканските служители на ЕС достигат 99.3% от общия брой.
2027 г.- Румъния успешно приключва приватизацията. През 2028 г. Сърбия поема председателството на ЕС.
2028 г. - През февруари Германия напуска ЕС. Месец по-късно тя е последвана от Франция и Финландия. До края на годината под албанско председателство напускат Великобритания, Белгия, Дания, Швеция, Холандия, Люксембург, Италия, Испания, Португалия, Австрия, Чехия, Литва, Латвия, Естония и Словения. Всички тези страни въвеждат строг визов режим за ЕС.
(Текстът се разпространява в румънските Интернет-сайтове)

Ще ми се да разкажа за една случка, леко потресаваща, но не и измислена. Надявам се да се разбере от множеството посланието: в подлеза под Ларгото (за непосветените на софийските потайности това е площад Независимост, т.е. между Президентството и Министерския съвет) минах набързо, само дето трябваше да спра за момент и както се бях запътил, се върнах - причината бе едно момиченце, около 11 години да имаше, което скрибуцаше на своята цигулка, чакайки някоя стотинка.Тази малка българска кибритопродавачка просеше с малкото което можеше да изцвири на забързаните българи. Тази малка българска кибритопродавачка получи от мен паричка (Коледа е!!!). Тази малка българска кибритопродавачка ми каза „Благодаря”, секунди преди аз да продължа по пътя си. И така, както тръгнах да се изкачвам по стълбите, когато пред мен след секунда щеше да се появи герба и онзи евро-часовник, се зашлушах какво свиреше момиченцето - тази малка българска кибритопродавачка скрибуцаше „Одата на радостта”.

Весела Коледа колеги.

¿Olvidarte?

Me pregunto: ¿cómo te olvido?

De tu cuadro me miras serenamente,

аún siento tu último hálito caliente,

y tu espíritu el mío ha prendido.

Olvidarte – yo no lo puedo.

Miles de recuerdos obsesionan mi mente,

la angustia dentro: tan fuerte

que hoy nada tiene sentido.

¡Vete! ¡Vete de mis sueños

y libera mi corazón del dolor!

Mi alma erra entre el Sol y la Luna,

lágrimas y frío – estos son ya mis dueños.

Nunca más conoceré si vivo tu amor

porque te perdí en la oscuridad eterna...

През това време можете да се обърнете и към останалите колеги; и те имат нещо скрито изпод възглавката...

Je pense qu’il y avait qqch qui l’a étonnée dans cette lettre ou elle s’est vexée, je ne peux pas le dire avec certitude. Aujourd’hui, dès ce jour-là, on se regard seulement, on ne se parle pas, mais on sait qui est l’autre et elle sait tout de moi et moi - d’elle. On ne se parle pas, et j’n’sais pas s’il y aura un jour quand elle me dira « bonjour ! » Non, je suis sûr qu’elle ne le fera pas. Et maintenant on se regarde seulement, je pense qu’on s’épie pour être sûr que l’autre est encore vivant, et c’est tout, pas plus.

Става въпрос за - мъглата.

Да, колкото и да ми е странно, но София, този "развиващ се и ужасно затворен в себе си и умислен за бъдещето си и на своя кмет град" вече може да се сравнява (поне в това!) с Албиона. Мъглата според мен е единственото нещо в този град, което расте, докато останалото старее неимоверно Та думата ми беше за мъглата - непрестанно чувам как се отразява тя на летище София и съчувствам искрено на хората, които просто трябва да си нагласят бизнес-срещите или почивките в съответствие с климата. Много неприятно, мили мой читателю. Но не ми се иска да се задълбавам в този неясен аспект на мъглите, където и да са по света.

Сетих се за това, което мъглите все пак успяват да поскрият и за което съм малко или много доволен - грозотата на столицата на китната ни република. Понякога си мисля - как добре ми се отразява на сърцето, че на път за вкъщи не виждам онази сива реалност наречена панелни постройки. Те остават някъде там, със своята бездушевност и безперспективност, като верига, която е единственото което имаш, но чак след като го изплатиш. Не ми се иска да разказвам каква гледка мъглата успява да скрие на идващите от летището към Цариградско. Потресаваща. Е, дупките все пак се усещат, но за известно време се изгубват онези олющени и наистина “пошли” фасади на реклами от преди повече от 8 години, които са покрай бул. "Брюксел". (Това от само себе си е достойно за коментар, но в някой следващ път... ) Мъглите скриват, но те няма да са вечни, а грозотата все ще си е там. А блоковете - колко приличат на онези, построени край Чернобил! - ще блеснат отново със своята подтискаща мрачност и ще ни напомнят, че не сме си внесли вноската по кредита.