Става въпрос за - мъглата.

Да, колкото и да ми е странно, но София, този "развиващ се и ужасно затворен в себе си и умислен за бъдещето си и на своя кмет град" вече може да се сравнява (поне в това!) с Албиона. Мъглата според мен е единственото нещо в този град, което расте, докато останалото старее неимоверно Та думата ми беше за мъглата - непрестанно чувам как се отразява тя на летище София и съчувствам искрено на хората, които просто трябва да си нагласят бизнес-срещите или почивките в съответствие с климата. Много неприятно, мили мой читателю. Но не ми се иска да се задълбавам в този неясен аспект на мъглите, където и да са по света.

Сетих се за това, което мъглите все пак успяват да поскрият и за което съм малко или много доволен - грозотата на столицата на китната ни република. Понякога си мисля - как добре ми се отразява на сърцето, че на път за вкъщи не виждам онази сива реалност наречена панелни постройки. Те остават някъде там, със своята бездушевност и безперспективност, като верига, която е единственото което имаш, но чак след като го изплатиш. Не ми се иска да разказвам каква гледка мъглата успява да скрие на идващите от летището към Цариградско. Потресаваща. Е, дупките все пак се усещат, но за известно време се изгубват онези олющени и наистина “пошли” фасади на реклами от преди повече от 8 години, които са покрай бул. "Брюксел". (Това от само себе си е достойно за коментар, но в някой следващ път... ) Мъглите скриват, но те няма да са вечни, а грозотата все ще си е там. А блоковете - колко приличат на онези, построени край Чернобил! - ще блеснат отново със своята подтискаща мрачност и ще ни напомнят, че не сме си внесли вноската по кредита.